• Обем: 368 стр.
  • Формат в мм: 140х210
  • Дата на включване: 17-05-2013
  • ISBN: 9789549535501
  • Категория: География
  • Издател: Вакон
  • Меки корици

Изчезващите дестинации. 37 застрашени места - ще ги има ли утре и можем ли да ги спасим?


Анотация
Мачу Пикчу е хипнотичен, древен град на инките, скътан в планините на Перу и безмилостно тъпкан от хиляди крака, което го погубва. Национален парк „Глейсиър“ е отдавна познат със зашеметяващата красота на ледените си полета, но в рамките само на нашия живот ледниците в него ще изчезнат заради глобалното затопляне. В биозаливите на Пуерто Рико хората плуват в трептящото от биолуминисценция море, но утайката, причинена от строителството, убива динофлагелатите – микроорганизмите, които създават този загадъчен блясък. В басейна на Конго в Африка, където сред тучни, яркозелени дъждовни гори свободно бродят човекоподобни маймуни, всекидневно са изсичани пълни с живот дървета. И докато пишем тези редове, изброените места – заедно с много други – биват безвъзвратно променяни – от климата, от екологични фактори, от прекомерна експлоатация и по естествени причини. 37 застрашени места. Ще ги има ли утре и можем ли да ги спасим. „Изчезващите дестинации“ е съкровищница на географските чудеса и пътеводител в тези застрашени места, разказващ какво се прави за спасяването им. От бореалната гора на Финландия до долината на река Яндзъ в Китай. „Ярко документирано... Изразът „гореща туристическа точка“ придобива ново значение в това проучване, изпълнено с факти. Предупредителен сигнал, че трябва да действаме“ – Publishers Weekly Откъс от книгата: Понякога картините покрай нас се сменят – като на филмова лента, каквато всички имаме в главите си. И както повечето подобни ленти, и тази носи радост и вълни от щастливи спомени, но и една особена тъга и безпокойство. Пред мен са тесните, слабоосветени улички на Катманду, такива, каквито ги видях за пръв път, само преди двайсет години, с няколко мотоциклета в полезрението ми, и гледката към сияещата планина. Виждам храмовете на Ангкор, изникващи от джунглата, в която толкова дълго време са били изгубени, виждам Тадж Махал през нощта, когато го посетих за пръв път през 1974 г., когато все още беше възможно да се влезе след паднето на нощта, а през деня – да бъде видян без ореола си от смог. Понякога даже виждам родният си град – Оксфорд, по времето, когато беше живата памет на историята, а не асфалтиран открай докрай университетски център. Мисля си за всичко, което сме загубили, при това само за броени години, и осъзнавам, че някои от нещата са си само в главата ми и далеч не е толкова стряскащо. Но за повечето пътешественици всяка промяна е промяна към лошо. Отчасти, вяроятно, това е заради самия интерес на хора като мен – нашият глад да видим чудесата на света. Точно този глад е застрашил някои безценни места, защото прекалено много хора са отишли да ги видят. И все пак, отвъд всички представи във въображението ни, има едно друго нещо, което е факт – много от чудесата на нашето общо наследство изчезват заради човешката небрежност, корупция или алчност. Според някои статистики, сега Катманду е вторият най-замърсен град в света. Ангкор е място, на което с чудовищни темпове се строят хотели, в които отсядат туристите, и така ощастливяват местните хора, които след десетилетия на войни и конфликти, са благодарни за предоставената възможност за припечелване на пари. А почти всички ценни места по света, както ще ни покажат Кимбърли Лисагор и Хедър Хенсън, отчаяно се нуждаят от помощ. В живота ни често едно от най-спешните предизвикателства, пред които се изправяме, е какво да направим с любимите ни хора, когато умират. А когато пътуваме, основният въпрос е какво да правим с любимите места, които чезнат пред очите ни. Първото нещо, естествено, е да ги посетим, а второто – за което посещението ще помогне, е открито да говорим за проблема и да работим за съхраняването им. В едно глобално село, в което съкровищата на всяка култура са благословия за всички ни, отговорността да се грижим за тях е на всички нас, както бихме постъпили с умиращ роднина. Все още си спомням, прекалено ярко при това, първият път, когато стъпих в Лхаса, Тибет, през 1985 г. „Забраненият град“, както го наричат понякога, тъкмо беше отворил врати за посещения, и малцината от нас, които пристъпиха през портите му, видяха културни ритуали, непроменени от векове. Под двореца с множество прозорци Потала имаше редица варосани традиционни къщи, ярки навеси и сандъчета с цветя, можех да усетя духа на времето. Чел съм, че в цялата си история, спиращият дъха град е посетен от по-малко от две хиляди западняци (хиляда от тях само от една Британска военна експедиция). До времето, когато се върнах там, само след шест години, в града беше обявено военно положение и имаше въоръжени войници по покривите, а камерите за наблюдение бяха навсякъде. До следващото ми посещение, в началото на този век, Лхаса беше на практика Атлантик сити на Изтока, претрупан с търговски центрове с блестящо сини прозорци и високи жилищни комплекси, а Потала дори не се виждаше от повечето места и малкото останали традиционни сгради бяха определяни като „Стария град“, като че ли принадлежаха на изкуствено създаден тематичен парк. С право се дивяхме на скоростта, с която настъпва новият век, и на усещането за бързина, лекота и мобилност, които позволяват на тези от нас, които живеят в привилегирования свят, да се насладят на планетата, както никое друго поколение преди. Обаче тъмната страна на целия този напредък е бързината, с която горите и ледниците, образувани в продължение на векове, са разрушавани или оставяни да загинат. И ние, от привилегирования свят, носим отговорността, която идва с нашата свобода, защото имаме потенциала и средствата да пътуваме и да помагаме на тези места – възможност, която много от нашите съседи на планетата нямат. Когато аз пътувам, често съм свидетел на смущаващо разрастване на градовете. Онова, което „Застрашени от изчезване места“ ни показва по много зрелищен начин, е как същото нещо (а понякога и много по-драматично) се случва на много от природните чудеса. В нашия свят няма да има никаква чистота и здраве, докато не започнем да съхраняваме и да почистваме откритите пространства на умовете и въображението си и докато не да дадем на глобализма не само съвест, но и ръце и крака. До времето, когато се върнах там, само след шест години, в града беше обявено военно положение и имаше въоръжени войници по покривите, а камерите за наблюдение бяха навсякъде. До следващото ми посещение, в началото на този век, Лхаса беше на практика Атлантик сити на Изтока, претрупан с търговски центрове с блестящо сини прозорци и високи жилищни комплекси, а Потала дори не се виждаше от повечето места и малкото останали традиционни сгради бяха определяни като „Стария град“, като че ли принадлежаха на изкуствено създаден тематичен парк. С право се дивяхме на скоростта, с която настъпва новият век, и на усещането за бързина, лекота и мобилност, които позволяват на тези от нас, които живеят в привилегирования свят, да се насладят на планетата, както никое друго поколение преди. Обаче тъмната страна на целия този напредък е бързината, с която горите и ледниците, образувани в продължение на векове, са разрушавани или оставяни да загинат. И ние, от привилегирования свят, носим отговорността, която идва с нашата свобода, защото имаме потенциала и средствата да пътуваме и да помагаме на тези места – възможност, която много от нашите съседи на планетата нямат. Когато аз пътувам, често съм свидетел на смущаващо разрастване на градовете. Онова, което „Застрашени от изчезване места“ ни показва по много зрелищен начин, е как същото нещо (а понякога и много по-драматично) се случва на много от природните чудеса. В нашия свят няма да има никаква чистота и здраве, докато не започнем да съхраняваме и да почистваме откритите пространства на умовете и въображението си и докато не да дадем на глобализма не само съвест, но и ръце и крака. Всички ние имаме своите лични примери, разбира се, и често те започват от родните ни градове. Допреди няколко години Санта Барбара, където израстнах, нямаше грамадни молове или дебел пласт смог. В Баган, удивително място с двайсет и два хиляди храма – бели, червени и златни, разположено в пустите равнини на Мианмар, военната диктатура бързо унищожава древни сгради като ги „възстановява“ с модерни материали в нелепи стилове. Днес връх Еверест е толкова претъпкан с посетители и катерачи, че по склоновете се образуват задръствания, а свещеният за живеещите наоколо хора дух, се е превърнал в символ на статуса, в жертва на широкото потребление. В Киото, близо до мястото, където живея сега, един град на възраст 1200 години, устоял на земетресения, пожари и войни (пожален дори от американските бомби през Втората световна война), става жертва на алчни предприемачи, които събарят вековни дървени сгради, за да направят място за многоетажни бетонни жилищни блокове. Както показва този пример, внезапната смърт на нашата история понякога идва по естествени причини или поради старост, но също толкова често – и заради нещата, които правим или не правим. Някои гледки (като Бамианските статуи на Буда) са изчезнали завинаги. Някои места (Бали или Бейрут) сякаш постоянно са застрашени от изчезване и въпреки това са надживели поколения. Но много други, описани така добре в следващите страници, са на ръба на оцеляването и е наша отговорност да мобилизираме гласовете и сърцата си, както и енергията си, като помним, че долината на река Яндзъ, Амазонка и Големият бариерен риф вече са част от нашата общност, от нашия квартал, нашия заден двор. Събудете се и действайте сега, преди спомените, които пазите в главата си, върху личната си филмова лента, да се превърнат в обикновени елегии и останки от завинаги изчезнал свят. П. Айер Йерусалим, януари 2008 г.
Добави в любими

16.00 14.56лв.


- 9%
Коментари