Мравка на перваза. Разкази

Започнах да мисля на глас: – Ти ми пееш... За добро трябва да е. Но аз избягах. Какво съм постигнал? Аз предадох, не простих, откраднах, бях немилостив... а ти ми пееш. Не заслужавам добро. Песни – още по-малко. Птицата беше черна, а дървото, на което беше кацнала, сякаш щеше да падне всеки момент. То не бе мъртво, беше умъртвено. – Още не ти е дошло времето. Затова ти пея. – Ти си камбана, така ли? Съобщаваш, че е време ли? Звън на съдбата? Птицата запя по-силно. Някой трябваше да й каже, че не пее добре. Крещеше и щракаше с клюна си, сякаш отваря и затваря врати, метални ръждясали порти. – Оглушаваш ме! Престани! Аз дойдох тук, за да... Птицата спря и попита: – За какво дойде? Върховете са за хора, които могат да летят. Възразих: – Никой човек не може да лети. – И никоя птица не може да говори. Нали? Разтърси тялото си, вирна клюн и полетя. И аз след нея.